На 10.01.2018 г. се навършват 140 години от Освобождението на гр.Клисура. Участието на клисурци в Българското опълчение не е масово – само 13 човека се записват в неговите редове. Но не бива да се забравя, че една от причините за обявяване на Руско-турската освободителна война са проявените от клисурци героизъм и саможертва през април 1876 г.

Как е изглеждала Клисура след потушаване на Априлското въстание и през мразовития 10 януари 1878 г. разказва статия, поместена във в-к „Диалог” по повод 135 г. от освобождението на града.

„Мъртвите са за по-малко съжаление отколтото живите”. До този извод стига Макгахан, идвайки в Клисура през лятото на 1876 г., като член на една от европейските комисии, дошли да разследват зверствата на турците в Пловдивско. „От условията на нормален живот – продължава журналистът, - клисурци са сведени до условията на диви животни – без дом, без покрив, без легло, почти без дрехи, без храна, която трябва да търсят от ден на ден, за да преживеят. Има жени, които са живели в удобства, а сега са слаби и болни и трябва да хранят три или четири малки гърла. Те излизат по нивите, събират жито, достатъчно за един ден, с мъка го отронват в ръцете си, смелят го на брашно между два камъка и го замесват на хляб за своите малки деца. През нощта те спят като лисици в ъглите на срутените стени, а за легла използват малко слама...”

Случайно или пък не, името на допискатата – „Необрани рози”, е много точно попадение. От една страна, то показва, че обикновеният ритъм на живот е нарушен. От друга страна, е изключитлено точна метафора на мечтата за свобода, поникнала в сърцата на българите, и за жестокото прекършване на тази мечта.

Необрани рози… Колко още такива незасети и необрани ниви остават? На колко още други места в изстрадалото отечество условията за живот са подобни? Отговорът е известен – над 30 000 души мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди хора са подложени на репресии и терор, стотици селища са ограбени и опожарени. Но точно тези „необрани рози” предизвикват последващите събития. Отзвукът на Априлското въстание е изключително силен и има невероятно голям политически ефект. Източният въпрос е отново на дневен ред, но оттук нататък той фактически се превръща в български въпрос. Въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание и последвалите войни на Сърбия и Черна гора с Турция са причина през есента на 1876 г. в османската столица да се свика конференция на посланиците на Великите сили. Цариградската конференция претърпява неуспех и източната криза навлиза в критична фаза. Русия вече няма друг изход освен да обяви война на Турция – в противен случай тя би изгубила позициите си на Балканския полуостров. Тази война за българите е освободителна.

На 12 (24) април 1877 г. в Кишинев митрополит Павел прочита манифеста на император Александър II за обявяване на Руско-турската война. До строените руски войници стои и нова войска – Българското опълчение. В сравнение с други селища Клисура не дава много опълченци, но 13-те клисурци са едни от първите, записали се в редовете на Опълчението и остават в тях до самия му край – юни 1878 г. И докато за клисурските герои, сражавали се на Зли дол, Пресвета, Прекия път…, се знае това-онова, то имената на опълченците от Клисура почти никога не се споменават. А те са не по-малко достойни. Данните за Георги Андреев, Христо Брайков, Петко Добрев, Христо Драганов, Станчо Неделчев, Ненчо Ненчов, Стефан Петров, Хаджи Николай Петрович, Атанас Рашков, Петър Стефанов, Димитър Тотеков, Лазар Филипов и Антон Балтов са оскъдни, но това, което знаем, ни дава повод за гордост. Петко Добрев загива през август 1877 г. в боевете при Шипка. Двама са наградени с ордени и медали, трима са произведени в по-горен чин за проявена храброст.

Освобождението на Стремската долина е отредено на Ловчанско-Севлиевския отряд (преименуван по-късно в Троянски), който е част от Южния отряд и е под командването на генерал Карцов. Но бойните действия се развиват по друг начин и Клисура е освободена от части на Западния отряд.

След освобождението на Плевен (10 декември 1877 г.) и на София (4 януари 1878 г.) руската армия предприема широкомащабни настъпателни операции. Целта – освобождаване на цялата територия, населена със славяни, е поставена от император Александър II. В изпълнение й в началото на месец януари Западният руски отряд (командир генерал Гурко) излиза от София и настъпва в направлението София-Пазарджик-Пловдив-Одрин. Задачата му е да пресече пътя за отстъпление на османските остатъчни сили в Тракия. Още в края на 1877 г., въпреки тежката зима, е решено Южният отряд на генерал Скобелев да премине Стара планина, да сломи турската съпротива на Шипченския Балкан, да се освободят южните части на България и да се открие пътя към Одрин и Цариград. От 4 до 7 януари Ловчанско-Севлиевският отряд преминава при изключително трудни условия Стара планина през Троянския проход. Руските войски започват щурмуването на прохода при снежна виелица и температури до минус 22 градуса. На 8 януари проходът е овладян и на другия ден генерал Карцов победно стъпва в с. Текия (Христо Даново), където изчаква и получава донесения за състоянието на Сопот и Карлово. В същото време една от петте колони на Западния отряд под командването на ген. Комаровски получава задача да настъпи в Подбалканската долина в посока на селата Рахманларе (Розино) и Текия. Това се налага, защото колоната, изпратена от Троянския отряд с командир полк. Сухомлинов към с. Рахманларе по обходен път, едва не загива в снежната буря и се връща обратно на билото на прохода.

Така на 8 януари 1878 г. колоната на генерал Комаровски поема от Златица към с. Лъджене (Антон). Достигайки силно укрепената Кознишка позиция, генералът предприема решителна атака. Изплашените турци напускат укреплението без нито един изстрел и хукват през Копривщица за Пловдив. На 10 януари отрядът на генерал Комаровски победоносно слиза в Клисура. Признателните клисурци помагат на руските войници при преминаването на стръмния и опасен проход.

Градът все още не е възстановен след пълното му опожаряване през април 1876 г. Неговите жители се срамуват от беднотията си, но са изключително щастливи, че дочакват така желаната свобода. Те от сърце разтварят вратите на схлупените си колиби за скъпите гости. Командването е посрещнато в единствената построена по това време къща – Червенаковата. Дори в дребните наглед детайли личи, че в Клисура уроците на миналото не са забравени. Собственикът на тази единствено завършена къща, осъзнал преходността на материалното и крехкостта на човешкия живот, слага следния надпис: „Днес тази къща е моя, утре на друг и никога не е притежание на който и да е.”

Престоят на руските войски в Клисура е кратък, но остава трайни следи. Ражда се песента „Пустите клисурци станали московци”. А днес в експозицията на ИМ Клисура се пазят предмети и боеприпаси, останали от войниците на генерал Комаровски. Част от тях са подарени на клисурски семейства.

И в свободна България клисурци подължават да доказват, че са достойни нейни граждани. Когато в града идва комисия, която да опредили онези негови жители, които да получат пенсия заради участието си в Априлското въстание, клисурци на общо събрание единодушно решават никой да не получи такава. Защото те смятат, че това, което са сторили, не е било за лична облага, а за отечеството!

Факт, достоен за преклонение. И подражан